Бахти, тоя Уди Алън е на 73.Страхотен сценарий. Седем важни персонажа, написани задълбочено, интересни и отчетливно различни, взаимодействащи по фин и изкусен начин, макар и с досадна от време на време стереотипика, например образът на наивния, влюбен годеник, който пък от друга страна беше необходим точно такъв за историята. Разказвачът също се намесваше доста приятно с добре написани думи и въпреки че да обясниш чувствата на героите си е много по-лесно, отколкото да ги покажеш, и често е проява на слабост, разказването беше скалъпено умело, оставяше хубаво литературно усещане и се вписваше като цяло добре в атмосферата на филма.
Любовта като главна тема съответно беше показана от много страни, тоест въздействаща върху животите на всички тези различни хора и функционираща или дисфункционираща по различни начини. Идеята, че само неосъществената любов може да бъде истински романтична, беше впита навсякъде и обвързваше всички любовни сюжети.
Сглобяването между Кристина, Хуан Антонио и Мария Елена беше най-интересно, оригинално и приятно за гледане и усещане. Липсващата частица в любовта между двама души се оказа трети. Кристина беше катализатор. Тримата се вдъхновяваха, поддържаха и обичаха, заедно. Двама са малко.
Хавиер Бардем беше як, Пенелопе Круз разхвърли, Ребека Хол беше добре, Скарлет Йохансон осра якия образ, фен съм й, в общи линии заради нея го гледах този филм, ама не можа да ме изкефи, напротив дори, в написаното виждах красота и изпипаност, в изиграното - нескопосаност.
Цялостното реализиране на филма ми беше доста трудно за понасяне. Като изключим разни актьорски несъвършенства, стереотипиката, филмовостта, нереалистичността ми дойде малко в повече. Вики и Хуан Антонио са тръгнали през някаква поляна и точно когато стигат под романтичния храст, неизвестно защо се спират и продължават разговора си застанали един срещу друг. Мхм, след тази прелюдия сцената с целувката минута по-късно беше просто излишна. Скарлет държеше чаршафа върху гърдите си, докато беше в леглото с Хавиер, ама това, признавам, макар и неестествено, е необходимо за такива филми. Барселона пък беше скучно красива, подбрано артистична и холивудски немизерна.
Това изкуство ми е далечно, то не подражава на реалността, а на филмовостта. В реализирането на оригиналната на места история доминираше очевиден стандарт. Клишетата са яко нещо, но понякога не влизат. Така де, не искам да мрънкам, в крайна сметка това е реалността, която Уди Алън е искал да построи, и тя си е окей такава. Разкошна и филмово белязана.
Хубав филм ще остане в главата ми. Мм, по-скоро яки, провокиращи мислене истории и любопитни образи.
Няма коментари:
Публикуване на коментар