The Invasion (2007)

Не помня откога не съм гледал филм по телевизия, нито пък откога не съм гледал комерс, макар че не знам дали това се брои. Все тая. Сполучлив филм, хареса ми. Или поне нищо не ме подразни. Много-много не чувах какво говорят, понеже беше късно през нощта и си бях намалил телевизора, ама то и не ми се стори важно. Нещо, нещо, нещо, вирус, нещо, нещо, обичам те, нещо, който се предава с течности, развива се в тялото след сън, прави хората неемоционални, заразилите се се обединяват срещу "здравите", като целта е човечеството да прогресира в този нов неемоционален вид. Яка идея за неемоционалността. И за незаспиването също. И бяха готини заразените, ама бяха нарисувани лоши. Но пък от друга страна беше много яко, когато накрая останаха само Никол и имунизираният й син, тя вече изнемощяла от будуване и търчене, сигурно щеше да се предаде и да се зарази, но понеже така щяха да убият сина й, взе, че "спаси" цялото човечество от якия вирус.

Това, което ме впечатли най-силно, докато зяпах екрана и не чувах едно 73% от звуците, беше монтажът. Превъзходно ми влезе, имаше най-разнообразни трикове, които обаче се повтаряха от време на време и създаваха цялостен монтажен стил. Кадри се сменяха скоростно, емоции подскачаха заедно с нарязаните сцени, следващата сцена започваше преждевременно, но се насичаше от довършването на предната, имаше цели сцени, които продължаваха по-малко от две секунди. Беше екшън до поетичност.

Peur[s] du noir (2007)

Страх[ове] от тъмното е сборник от хорър анимации. Всяка от историите се занимава по някакъв начин със страха. Всяка е дело на различен художник. Анимациите се преплитат една с друга и така се получава хубаво разнообразие във визията. Рисунките, макар и видимо разностилови, си приличат - черно-бели, моливени, мрачни. Шестте сценаристи режисьори са автори и на оригиналните рисунки или комикси, по които е направен филма.

Рисувани ужаси.

Ghost World (2001)

Тора Бърч и Скарлет Йохансон са Инид и Ребека, най-добри приятелки, току-що завършили гимназия, готини, саркастични и цинични, апатични и безчувствено критични към абсолютно всичко (съученички, партита, лузъри, закусвални), скучаещи, но вечно чудещи се как да направят следващата си секунда интересна. Да проследят изхаканите лелка и чичко от закусвалнята например, да зарежат лелката и чичкото заради изникнала изневиделица супер лейм друга закусвалня, да изиграят номер на лузъра с лузърската обява във вестника, да посетят и подразнят непукиста Джош в тъпата му работа в бензиностанцията. Градът, в който двете живеят, е пълен със закусвални, молове, барове, чешити. Изобщо пълен е с поп. Попът, който Инид и Ребека мразят, но очевидно и обожават.

Инид е немирна, пънк, арт, хладнокръвна и цинична, Ребека е по-скоро сайдкикът й, тя е по-земна, по-модерна, по-обществено съвместима (намира си работа и за разлика от Инид, която, разбира се, бива уволнена в първия си работен ден, се задържа на нея), всички момчета очевидно предпочитат нея, и тя е сексуално заинтересувана от доста. С развиването на филма Ребека става все по-улегнала, докато Инид се забърква с лузъра Сиймор, и двете все повече се отдалечават. Яко е, че дистанцирането им не е направено драматично, рязко, не е представено като проблем, който подлежи на разрешаване, а просто нещо естествено, почти неусетно.

Част от разговора им на работното място на Ребека, кафеджийница, Ребека в униформа, Инид в мега яка маска на Жената-котка:

ENID: God, how can you stand all these assholes?
REBECCA: I don't know... Some people are okay, but mostly I feel like poisoning everybody.
ENID: At least the wheelchair guy is sort of entertaining...
REBECCA: He's a total asshole... He doesn't even need that wheelchair, he's just totally lazy!
ENID: That rules!
REBECCA: No, it doesn't. You'll see... you get totally sick of all the creeps and losers and weirdos.
ENID: But those are our people...
REBECCA: Yeah, well... (pause) So when are you going to get your job?

Репликата 'But those are our people' ми е любима. През целия филм го има интереса и стремежа на двете, основно Инид, към изродите. Те намират наслаждение в странното. Въпреки че го нареждат и му се подиграват, те търсят, вълнуват се, привлечени са именно от него. Захвърлен панталон на тротоара, Норман, който не се отлепя от пейката и чака автобус, който не спира там от две години, Сиймор, който прави разлика между 'блус' и 'рагтайм', изхакан къдрав сервитьор в заспала закусвалня...

Режисьор е Тери Зуигоф, първият от двата му филма по комикс на Даниел Клоус (малка част от неговия David Boring може да се види тук), вторият е Art School Confidential.

Garden State (2004)

Този го гледах преди няколко дни, ама не писах за него, понеже ми дойде много романтичен. Досаден ми е образът на самотното идеално момиче, което изневиделица се лепва за нашия самотен чувствителен герой. Но пък силното му присъствие в толкова много филми говори разни интересни неща за инициацията на писането. На някакъв идиот му станало самотно и какво да прави, седнал да пише. И главните му герои, разбира се, започват от мястото, където се намира той в момента. Самотни, без нищо. А завършват събрани, 'излекувани', извървяли, вместо създателя си, жадувания път от самотата до любовта, щастието, комуникацията.

Но така де, отклонявам се, всъщност беше ужасно креативно написан филм, с безброй най-разнообразни яки, смешни, свежи детайли, изхакани персонажи, предимно идиоти и лузъри, абсурдни ситуации, много, много, много креативност наистина. И заради това си струва, мисля си в момента. Пък и мацката в крайна сметка беше як образ, нищо че беше обгърната от гореспоменатата стереотипика и нищо че Натали Портман нещо май не беше за тази роля.

The Dangerous Lives of Altar Boys (2002)

Окей беше, но нищо особено. Симпатични актьори, Джина Малоун (Bastard Out of Carolinа, Donnie Darko, The United States of Leland, The Go-Getter, Into the Wild), Емил Хърш (Into the Wild), Кийран Кълкън (и този е брат на Сам вкъщи). Яко поддържана тема за трабълмейкинга заради самия трабълмейкинг. Нашарена с разни неща история, комикси, анимация, любов. Подразни ме колко стереотипно тъпи бяха представени отецът и сестрата.

The Anniversary Party (2001)

Плакатът ми се стори изключително подходящ, още преди да го видя, в главата ми се въртеше думата 'калейдоскоп'. The Anniversary Party е чудесно композирана каша от чешитести персонажи, всеки със своите травми, комплекси, слабости, които се проявяваха, пасивно или активно агресивно, в трудно контролируема, гротескна, но чисто човешка ненавист или любов към околните дразнители. Въпреки че се наблягаше на несъвършенства, дисфункционалност и мискомуникация, образите бяха написани с много любов. Като във филмите на Ноа Баумбах The Squid and the Whale и Margot at the Wedding. Изследване на крайностите на лошото и доброто в добри, интересни, чувствителни хора и размяната едновременно на омраза и любов между тях. Красива гротескност. Смешно сериозно - най-смешното смешно.

Написан и режисиран е от Дженифър Джейсън Лий (единственият й филм като сценарист или режисьор) и Алън Къминг, които са и в главните роли, ако изобщо може да се говори за такива, но беше партито от годишнината на техните герои и действието през целия филм не напусна рамките на техния дом (освен в превъзходния момент, когато половината парти излезе да търси избягалото куче Отис).

Заснет е на дигитално видео и това му придаваше документалност и интимност, които се връзваха добре с атмосферата на филма. Стори ми се, че започна малко неуверено и може би наистина беше така, защото нататък не спря да расте и расте, до края. Над десетте персонажа показваха все повече от себе си, екшънът напредваше заедно с напредването на партито, и драмата, и смешното непрекъснато се засилваха, историята, доколкото имаше такава, се мяташе в хиляди посоки и въпреки това нямаше усещане за безразборност.

Актьорската игра беше супер. Освен Дженифър Джейсън Лий (Сали) абсолютно удоволствие бяха Джейн Адамс (Клер), Джон Си Райли (Мак), Гуинет Полтроу (Скай), без да омаловажавам всички останали.

Двата най-насиращо смешни момента за мен бяха истеричният крясък на Сали срещу Джо There are coyotes out here!!! с цялата ситуация около него и диалогът между Мак и голата Клер (най-симпатичният ми образ) пред телевизора, докато Мак, абсолютно отчаян и безпомощен, гледаше снимките от настоящия си провален от играта на Сали филм. Хм, разговорът между най-добрите приятелки Сали и София също беше доста подобаващо смешен. Ох, отивам да ги изгледам още два-три пъти.

Mean Creek (2004)

Образът на булито беше интересен. Тормозител, природно властен над всички хора със слабости, естествено способен да ги нацелва право в центъра, с юмруци или думи, независимо дали самият той не е жалък. Интересното беше не само в генералната тема за булито, а и начинът, по който беше написан и изигран персонажа - представен ту в крайността на злобен идиот, ту в другата на чувствителен, общителен, забавен тийнейджър, ту точно по средата - обикновено момче с предимства и недостатъци. Краят на филма също беше много интересен - войсовър, който го представи в съвсем неочаквано за филма нова светлина. Беше много хубаво, защото това не оставя зрителя да си мисли, тоя тъпак си го заслужи, а предостави материал за размисъл, за доброто и лошото и паралелното им съществуване не само в Джордж, но и във всички останали персонажи от филма - Сам, Мили, Марти, Роки, Клайд, дори гаджето на майката на Марти - Кайл. Всеки един от тях беше отделен свят, създаден леко, но много умело от сценариста и режисьора Джейкъб Арън Естес.

Темата за престъплението и какво прави то с извършителя вълнуваща както винаги. Темата за хаоса между правилно и грешно и за избора сред хаоса. Друга яка тема - травмите, които човек е принуден да носи със себе си, смърт на баща например, семейство с двама бащи, редовен тормоз, все прекрасен материал за тормоз.

Продукцията като цяло беше изключително свежа. Съвременно и инди явно е комбинацията, притежаваща най-голяма способност да ми достави удоволствие. Историята беше яка и плавно и трезво разказана, не бързаше за никъде, обръщаше внимание на разни яки детайли (реката например, гората и т.н.), бавно се движеше към това, което имаше да става, и когато то най-накрая стана, филмът беше вече почти в края си. Въпреки това почти през цялото време имаше и едно леко и вълнуващо чувство на съспенс, подсилено и от великолепното портретиране на образите от актьорите. Рори Кълкин (брат на Сам вкъщи, мда) и Карли Шрьодер определено са ми любимите, не само защото изпитвам нескрити симпатии към деца актьори, просто комбинацията образ-актьор беше изключително сполучлива, актьорите надграждаха написаното по превъзходен начин. Джош Пек (мега якият, с десетина секунди в целия филм Фат Бой от Spun и главният пич от миналогодишния The Wackness) в ролята на булито също показа доста талант. Като се добави и добре написаният диалог, почти всяка секунда от филма, независимо дали в нея се случваше нещо екшън или не, беше просто едно приятно за гледане парче реалистична съвременност.