Беше приятен и нищо особено, но пък приятен многопосочно. Хареса ми стиловата омесеност. Имаше инди арт излъчване, главните герои бяха скейтъри, но историята не се въртеше около скейтбординга, престъплението беше главна тема, едновременно с това разглеждаше сравнително обстойно психологията и приятелските и семейни отношения в живота на Алекс.
Много хубаво беше, че арт кадрите не спряха до самия край. Замислих се как много филми разкъртват с първите си сцени, след което се уталожват или пък омръзват. Този не беше така. Нестандартните (не че разбирам от стандарт) малки инди кинематографични хрумвания се редяха едно след друго. Едно от любимите ми беше сцената, в която Алекс скъса с Дженифър. Камерата показваше единствено Дженифър, очите и устните й мърдаха, неразбиращо, изненадано, съкрушено, ядосано, но звукът беше отрязан. Вместо лоши думи, се чуваше песен. А? Нали?
Байдавей, образът на Дженифър беше много необоснован такъв, нереален и недоизпипан ми беше, за разлика от този на Алекс.
Структурата също си струва отбелязване, историята не се случваше хронологично, а на разхвърляни кръпки, някои липсваха, а някои се повтаряха. Всички те бяха свързани в писмото, което Алекс пишеше, за да се освободи от убийството, престъплението, което не може да сподели с никого. Любим мотив - писането като последно място. Контейнерът, в който изхвърляш мръсното.
Друг любим мотив - убийството, престъпление и наказание. Алекс убива (макар и инцидентно), след което убийството започва да убива Алекс. Налага се Алекс някак да убие убийството, за да прекрати мъчението, да остане жив. Убива го с писане. Убива част от себе си, излива я върху хартия, за да продължи нататък.
Действието се прекъсваше периодично от една-две минути скейт поезия. Приятното беше, че не бяха показани спец, роднимълен, шоуоф изпълнения, а просто каращи хора на фона на издухана музика.
Емили Галаш беше страшна и имам предвид плашеща. Джейк Милър изигра много як Джаред. Братът на Алекс (ммм, забравих му името) направи велика имперсонизация на Наполиън Дайнамайт (Тина, ю фат лард, ком гет сом фууд!). Гас Ван Сант се оказа режисьорът на римейка на Психо (ъм, не беше як, доколкото си спомням) и Да намериш Форестър. И на разни много други, които не съм гледал, нали.
Много хубаво беше, че арт кадрите не спряха до самия край. Замислих се как много филми разкъртват с първите си сцени, след което се уталожват или пък омръзват. Този не беше така. Нестандартните (не че разбирам от стандарт) малки инди кинематографични хрумвания се редяха едно след друго. Едно от любимите ми беше сцената, в която Алекс скъса с Дженифър. Камерата показваше единствено Дженифър, очите и устните й мърдаха, неразбиращо, изненадано, съкрушено, ядосано, но звукът беше отрязан. Вместо лоши думи, се чуваше песен. А? Нали?
Байдавей, образът на Дженифър беше много необоснован такъв, нереален и недоизпипан ми беше, за разлика от този на Алекс.
Структурата също си струва отбелязване, историята не се случваше хронологично, а на разхвърляни кръпки, някои липсваха, а някои се повтаряха. Всички те бяха свързани в писмото, което Алекс пишеше, за да се освободи от убийството, престъплението, което не може да сподели с никого. Любим мотив - писането като последно място. Контейнерът, в който изхвърляш мръсното.
Друг любим мотив - убийството, престъпление и наказание. Алекс убива (макар и инцидентно), след което убийството започва да убива Алекс. Налага се Алекс някак да убие убийството, за да прекрати мъчението, да остане жив. Убива го с писане. Убива част от себе си, излива я върху хартия, за да продължи нататък.
Действието се прекъсваше периодично от една-две минути скейт поезия. Приятното беше, че не бяха показани спец, роднимълен, шоуоф изпълнения, а просто каращи хора на фона на издухана музика.
Емили Галаш беше страшна и имам предвид плашеща. Джейк Милър изигра много як Джаред. Братът на Алекс (ммм, забравих му името) направи велика имперсонизация на Наполиън Дайнамайт (Тина, ю фат лард, ком гет сом фууд!). Гас Ван Сант се оказа режисьорът на римейка на Психо (ъм, не беше як, доколкото си спомням) и Да намериш Форестър. И на разни много други, които не съм гледал, нали.
Няма коментари:
Публикуване на коментар