Дъъълги кадри от по няколко минути, проследяващи, най-често в гръб, безсъбитийно движение на героя между две точки, разположени на внушително разстояние една от друга. Периодично преплитане на всички мини линии посредством повторения на моменти, заснети от различни гледни точки. Никакъв зачатък на история, никакъв пълен бекграунд или повече внимание върху някои от многото персонажи, просто откъси от минималистично нарисувани, най-различни образи, всеки поставен реалистично в собственото си особено ежедневие на ученик, малки части от повърхности, даващи фина представа за цялото, без излишни обяснителни реплики и табели, все едно влизаш в непознато училище и наблюдаваш в продължение на час. Множество силни детайли и действия с неясна сюжетна и ясна естетическа цел, които минаваха почти незабележимо заради нулевата си роля в някакво действие, но които след края на филма оставят образи, образи, образи.Отлично постигнат ефект на проточено затишие преди уауването в края. А то не беше еднократно, започна се с едно (най-голямо, защото беше първо), после се продължи с няколко други. Образите, които до сега наблюдавахме в обикновеното им, безинтересно ежедневие, изскачаха един след друг повторно, този път в извънредна ситуация и изчезваха светкавично, по един и същ начин. Това беше хубаво. Финалът сля парчетата в едно. Той беше еднакъв почти за всички. За готиния футболист, за красивата му приятелка, за момичето, което иска да пее хубаво, за любителя фотограф, за трите най-добри приятелки, които след ядене повръщат заедно в тоалетната, за непривлекателното момиче, което не иска да носи шорти по време на физическо, за Бени (историята на Бени беше ужасно добра), за всички от дискусионния клуб, за директора.
Килър филм. И пак не разбрах защо се казва така.
Няма коментари:
Публикуване на коментар