Напоследък често оценявам филмите едва след края им. Ако поезията може да се дефинира така: през цялото време се случва нещо, съвършено неясно какво, а след последната буква в главата ти остава цял свят, който никога няма да забравиш, то Гумо беше стихотворение.
Изтрещян филм, наврян дълбоко-дълбоко в крайно отвратителното, наблъскан с малки парчета изящно грозно. Никакъв сюжет, никакво случване. Колаж не от истории, а от образи. Грозни хора, красиви и смислени в издуханите си, изхакани животи.
Безспорно любимият ми образ от Гумо е едно момче (ммм, не запомних името му), което в целия филм се появи общо два пъти от по около две минути време. Да пукна, ако някога съм виждал по-съвършено красиво изваян образ, написан и изигран. Беше ужасно нежен и абсолютно окей със себе си. Във втората си сцена вълшебно усмихнат, безрезервно щастлив, облечен в момичешки дрехи, той позира пред фотоапарат и е толкова безумно смислено, че се чудя как не се разплаках.
Другата ми любима сцена е в края на филма - пороен дъжд, изливащ се върху син басейн, в който две блондинки подскачат радостни и се целуват с момчето-заек. Причината отново е, че ми беше безкрайно смислено.
Ако трябва (а не трябва) да резюмирам Гумо с едно изречение, ще кажа следното: стихотворения за грозни хора, изпълнени с грозните си животи. Но генерализациите са скучни.
За повечето от актьорите това е единствен филм. Гумо е режисьорски дебют на Хармъни Корийн (сценарист на Хлапета), трети филм от актьорската кариера на Клои Севини (дебютът й - Хлапета), която е и дизайнер на костюмите.
Не разбрах защо се казва Гумо.
Няма коментари:
Публикуване на коментар