Хареса ми начинът, по който страшното беше страшно, едно такова лежерно, реалистично, ненатрапчиво, почти между другото. Яко беше как филмът започна като романтичен, но лека-полека премина в страшен, точно като сценария, който главните герои пишеха. Разликата със стереотипния страшен филм, предполагам, беше, че в този страшното дойде неочаквано, тоест историята като цяло и в детайли не работеше в името на ужаса. Страшното само пресвяткваше, все по-честотно с напредването на филма, беше плавно и рязко едновременно, умело доставено, първите пресвятквания ме караха да се чудя това сега страшно ли беше (нали, като пениса в Боен клуб, дето не си сигурен дали наистина си го видял), което беше много приятно неясно усещане.Сетингът беше банален - четири души се оттеглят в къща в гората, за да напишат филм, глупаво влюбени са, всеки в някого, идва някакъв страшен, който им изкарва акъла и който подозираме кой е, понеже е единственият друг (тоест петият) персонаж в целия филм. Това направи целия филм доста мъчен за гледане.
Иначе читаво заснет, камерата беше много ънстеди, бюджетът очевидно беше почти никакъв, което носеше приятно хоум мувийз усещане, образите бяха горе-долу симпатични, но на места определено дразнещи и като цяло неувлекателни, актьорите бяха добре, Грета Гъруиг ми достави естетическо удоволствие, предимно с външния си вид, но така де, и играта й беше яка.
Мъмбълкор кино било това. И In Search of a Midnight Kiss бил такъв. Яко е. Чаровно, артистично, самодейно, искрено, има любов в него, има ентусиазъм, има пънк, ако щеш. DIY, кино с подръчни материали. Ура за 21. век и съвременните технологии!
Няма коментари:
Публикуване на коментар