LOL (2006)

Силно артистично инди постижение. Няколко паралелни истории за отношения между двойки, здраво сплетени с темата за новите технологии и възможностите за комуникация, които предоставят, както и мискомуникацията, до която довеждат. Много по темата за сексуалността, желанието и начините, по които комуникациятата пропада. Прекрасни видео-аудио арт идеи и страхотно изиграване на жалкия Алекс от Кевин Биуърсдорф. Велика Грета Гъруиг, макар и само глас по телефона. Хубави издухани истории, разказани неемоционално и трезво. Много сполучливи кадри, яко аматьорско операторство. Приятен монтаж и чудесен втори филм от Джо Суонбърг.

Towelhead (2007)

За момичешкия сексапил и пленителното му влияние върху порасналите хора. Сред съучениците си Джазира е абсолютен никой, а за всички възрастни е цяла планета.

Фикционално екстремизиране на реалността с превантивна цел. Ясно. Не съм сигурен за постигнатия ефект обаче. Най-малко половината от мъжете, гледали този филм, си набиха по една-две на тринайсет-годишната Джазира, обзалагам се на пет юана. Нищо лошо в крайна сметка, нали, симпатично момиче... мм, Съмър Бишил (19-годишна). Пък и на Джазира й харесваше да я харесват. И колкото и доказателства да получаваше за красотата си, не променяше по никакъв начин добрия си характер и неподправеното си отношение към всичко. И искаше да стане модел. А моделите са секси. В реда на нещата е. Изобщо Джазира беше много невинен и естествен образ. Въпреки простодушието, непорочността и натуралността й обаче филмът промъкваше идеята, че ранното съзряване може да доведе до "лоши" неща.

Страхотна игра иначе. Арън Екхарт и Съмър Бишил бяха великолепни. Ситуациите бяха итересни и дразнещо драматизирани. Много от персонажите бяха досадни и глупави, макар и реални, предполагам.

Този не го нацелих. Гледах го заради Алън Бол. И заради плаката. Приличаше на лузър филм. И беше до известна степен всъщност. Имаше доста провали и загуби. Любов, котка, девственост.

Vicky Cristina Barcelona (2008)

Бахти, тоя Уди Алън е на 73.

Страхотен сценарий. Седем важни персонажа, написани задълбочено, интересни и отчетливно различни, взаимодействащи по фин и изкусен начин, макар и с досадна от време на време стереотипика, например образът на наивния, влюбен годеник, който пък от друга страна беше необходим точно такъв за историята. Разказвачът също се намесваше доста приятно с добре написани думи и въпреки че да обясниш чувствата на героите си е много по-лесно, отколкото да ги покажеш, и често е проява на слабост, разказването беше скалъпено умело, оставяше хубаво литературно усещане и се вписваше като цяло добре в атмосферата на филма.

Любовта като главна тема съответно беше показана от много страни, тоест въздействаща върху животите на всички тези различни хора и функционираща или дисфункционираща по различни начини. Идеята, че само неосъществената любов може да бъде истински романтична, беше впита навсякъде и обвързваше всички любовни сюжети.

Сглобяването между Кристина, Хуан Антонио и Мария Елена беше най-интересно, оригинално и приятно за гледане и усещане. Липсващата частица в любовта между двама души се оказа трети. Кристина беше катализатор. Тримата се вдъхновяваха, поддържаха и обичаха, заедно. Двама са малко.

Хавиер Бардем беше як, Пенелопе Круз разхвърли, Ребека Хол беше добре, Скарлет Йохансон осра якия образ, фен съм й, в общи линии заради нея го гледах този филм, ама не можа да ме изкефи, напротив дори, в написаното виждах красота и изпипаност, в изиграното - нескопосаност.

Цялостното реализиране на филма ми беше доста трудно за понасяне. Като изключим разни актьорски несъвършенства, стереотипиката, филмовостта, нереалистичността ми дойде малко в повече. Вики и Хуан Антонио са тръгнали през някаква поляна и точно когато стигат под романтичния храст, неизвестно защо се спират и продължават разговора си застанали един срещу друг. Мхм, след тази прелюдия сцената с целувката минута по-късно беше просто излишна. Скарлет държеше чаршафа върху гърдите си, докато беше в леглото с Хавиер, ама това, признавам, макар и неестествено, е необходимо за такива филми. Барселона пък беше скучно красива, подбрано артистична и холивудски немизерна.

Това изкуство ми е далечно, то не подражава на реалността, а на филмовостта. В реализирането на оригиналната на места история доминираше очевиден стандарт. Клишетата са яко нещо, но понякога не влизат. Така де, не искам да мрънкам, в крайна сметка това е реалността, която Уди Алън е искал да построи, и тя си е окей такава. Разкошна и филмово белязана.

Хубав филм ще остане в главата ми. Мм, по-скоро яки, провокиращи мислене истории и любопитни образи.

Kissing on the Mouth (2005)

Предполагам, че е повсеместно явление, когато на екрана се появи цица, целият кадър да изчезне и пред очите на зрителя да остане единствено всепоглъщащата цица. Това прави разголването в киното много противоречиво - от една страна мъжът в леглото да се е изпънал свободно, доволно и небрежно, завит до кръста, а жената да се е покрила смутено и внимателно чак до врата, е крайно нереален, но използван във всяка втора следсекс сцена кадър; от друга страна показването на еротични части от тялото има споменатия ефект да изтрива всичко останало от сцената.

Голотата в този филм беше естествена, ненатрапена и абсолютно между другото, дори в кадрите, в които имаше само част от голо тяло. Може би комбинацията от общия обем на голите сцени, ефекта домашно кино при заснимането и реалистичните и тривиални движения, които правеха героите, докато бяха съблечени, създаде тази гола естественост и лежерност, която не мисля, че съм наблюдавал в друг филм. Нямаше образи, при вида на които да си помислиш, йе, цица, а действия, които по природа почти всички хора правят голи - секс, душ, чекия, хигиена, обличане...

Интелигентно измислен, написан, изигран, заснет и монтиран филм. Млади и читави актьори. Силна роля на диалога, който бавно изграждаше интересни и различни характери и отношенията между тях. Разговорите се въртяха почти стриктно само около приятелство, обичане и секс, в генерален и личен аспект. Артистични локации, артистични, земни, трезви и неемоционални образи. Извънредно много яки хрумвания и очевидно много усърдна и идейна работа откъм монтаж. Приятна аматьорщина в заснимането. Красиви намацани розови надписи в края на фона на интервюто с Елън.

Четиримата главни актьори съставят абсолютно целия екип на филма. Джо Суонбърг е режисьор (първият му филм), монтажист и продуцент, Крис Уилямс е асистент режисьор... ъъ, ка. И четиримата са сценаристи и оператори. Музиката по всяка вероятност също е авторска, звучеше като такава, но не беше спомената в кредитите. Единственото друго участие бяха множеството гласове на хора, интервюирани за проекта на Патрик. Имаше няколко дълги, интересни кадри, озвучени от записите на тези хора, за последното им скъсване, за родителите им, за местата, където биха искали да бъдат.

Quiet City (2007)

Джейми пристига неориентирана в Ню Йорк за среща с приятелката си Саманта, спира Чарли за указания, той я завежда до уречената закусвалня, Саманта не се появява, телефонът й е изключен, Джейми и Чарли висят заедно в Ню Йорк в продължение на едно денонощие.

Защо Джейми е в Ню Йорк и каква е целта на срещата й със Саманта не е ясно. С какво се занимава Чарли, тоест какво прави той в Ню Йорк, също не е. Ясно е, че и двамата нямат нищо за правене, а това е прекрасна тема. За младите хора с нищо за правене няма изгубени, а само спечелени секунди.

И Джейми, и Чарли са напълно обикновени, ненатруфени и неусложнени като образи, към 20-годишни, учтиви, скромни, неемоционални, без цел, без вяра в нещо, без прекалено близки хора, макар че това по-скоро важи за Чарли, въпреки че не е темерут, Джейми все пак е малко по-общителна от него. Нещата, които правят и които се случват през денонощието им заедно, също са възможно най-обикновени, седят в кафене, отиват в Чарли, пият вино от красиви метални канчета, свирят на синтезатор, Джейми подстригва Чарли, на сутринта се промъкват в празния апартамент на Саманта и се ровят из вещите й, надбягват се в парка, отиват на гости на странен приятел на Чарли, вечерта са на изложба на приятелка на Джейми, после на афтър парти. Разговорите между персонажите са същите като самите персонажи - обикновени, непретенциозни, тривиални, невълнуващи, очевидни, скучни дори. Това е едно от красивите неща във филма - именно тази обикновеност, простота, реалистичност и натурализъм.

Три сцени ми влязоха ужасно красиво, и трите по различен начин. Общото свирене на синтезатор беше вълшебно не само като идея, но и като звучене. Чарли зададе ритъм, а Джейми, явно малко по-напред музикално от него, изсвири великолепно соло. Автори на песента са самите актьори. Върховен избор същата музика да бъде използвана и върху финалните надписи. При това се чуваше звукът от удрянето на клавишите, което направи гледането на надписите много инди и мъмбълкор преживяване.

Ровенето из апартамента на Саманта беше тематично приятно. Празна чужда къща е много як мотив. Книги, мегафон, шапки, притиснато листо. Сандък, пълен с красиви нови впечатления.

Сцената в парка беше заснета блестящо, и буквално, и преносно. Слънцето блестеше ослепително и ефектно през цялото време, а моментът с надбягването и камерата, която стоеше непомръдваща зад шала във функция на старт-финална линия, беше абсолютен шедьовър.

В снимането като цяло имаше много приятен нестандарт и креативност. Не разбирам от операторство, но бас ловя, че някой учител от филмова академия би показал няколко сцени от този филм на учениците си и би казал, не правете така. Играта беше превъзходна, макар и да нямаше кой знае какво предизвикателство, не че това е от някакво значение. За всички актьори това е първи или втори филм (освен за Джо Суонбърг, който бил един от популярните мъмбълкор филммейкъри). В поднасянето на историята имаше известен минимализъм, изпускаха се разни моменти, но следващият кадър веднага изрисуваше изпуснатата история. Например в самото начало, когато Джейми спря Чарли в метрото и го попита къде се намира "Дейзийс", той започна да й обяснява, трябва да излезеш от този изход вляво, надолу по стълбите, после надясно, като стигнеш до улицата вляво, ъъ, мм, ъъъ... В следващия кадър двамата вървяха мълчаливо един до друг по тротоара.

Друго ужасно приятно беше отношенията между двамата. Въпреки че с напредването на времето, прекарано заедно, естествено те изглеждаха все по-сближени, отношенията им всъщност почти не се променяха. И двамата са неебателни и очевидно самостоятелни. Не се ровичкат един друг, за да открият обикновено така нужните в отношенията на двама души допирни точки. Не се изпитват. Не се появява каквото и да е желание, лъстивост, ревност. Говореха си най-лежерно и естествено и се мотаеха из пространството на града и младостта си. И двамата прекарваха приятно време, заедно, но сякаш всеки за себе си.

Диалозите определено движеха филма, макар че честно казано в момента си спомням много малка част от тях. Помня, че се говореше непрекъснато, помня, че беше супер естествено... и че имаше много паразитни like, навсякъде. Говореха предимно за моментни неща, тоест за нещата около тях, за виното, за музиката, за Саманта, за приятели, за вещите в апартамента на Саманта, от време на време споделяха и лични неща, което изграждаше някакъв бекграунд, но предимно правеше образите по-естествени - споделящи себе си с човека наблизо.

Монологът на Робин, приятелката на Джейми, изречен в леглото, с Джейми до нея, беше як. Говори за близостта и споделянето, разказа как неин приятел лежал на пода в стаята й, тя се приближила до него и го попитала дали може да легне върху него, след което полежали един върху друг. Историята се върза леко със ситуацията на Чарли и Джейми, ситуация, в която е приятно просто да имаш някого до себе си.

Арън Катц е режисьор и монтажист, както и сценарист, заедно с Ерин Фишър (Джейми) и Крис Ланкнау (Чарли), което ще рече, че диалозите са до голяма степен импровизирани.

Прелестно изживяване беше.

Baghead (2008)

Хареса ми начинът, по който страшното беше страшно, едно такова лежерно, реалистично, ненатрапчиво, почти между другото. Яко беше как филмът започна като романтичен, но лека-полека премина в страшен, точно като сценария, който главните герои пишеха. Разликата със стереотипния страшен филм, предполагам, беше, че в този страшното дойде неочаквано, тоест историята като цяло и в детайли не работеше в името на ужаса. Страшното само пресвяткваше, все по-честотно с напредването на филма, беше плавно и рязко едновременно, умело доставено, първите пресвятквания ме караха да се чудя това сега страшно ли беше (нали, като пениса в Боен клуб, дето не си сигурен дали наистина си го видял), което беше много приятно неясно усещане.

Сетингът беше банален - четири души се оттеглят в къща в гората, за да напишат филм, глупаво влюбени са, всеки в някого, идва някакъв страшен, който им изкарва акъла и който подозираме кой е, понеже е единственият друг (тоест петият) персонаж в целия филм. Това направи целия филм доста мъчен за гледане.

Иначе читаво заснет, камерата беше много ънстеди, бюджетът очевидно беше почти никакъв, което носеше приятно хоум мувийз усещане, образите бяха горе-долу симпатични, но на места определено дразнещи и като цяло неувлекателни, актьорите бяха добре, Грета Гъруиг ми достави естетическо удоволствие, предимно с външния си вид, но така де, и играта й беше яка.

Мъмбълкор кино било това. И In Search of a Midnight Kiss бил такъв. Яко е. Чаровно, артистично, самодейно, искрено, има любов в него, има ентусиазъм, има пънк, ако щеш. DIY, кино с подръчни материали. Ура за 21. век и съвременните технологии!

Elephant (2003)

Дъъълги кадри от по няколко минути, проследяващи, най-често в гръб, безсъбитийно движение на героя между две точки, разположени на внушително разстояние една от друга. Периодично преплитане на всички мини линии посредством повторения на моменти, заснети от различни гледни точки. Никакъв зачатък на история, никакъв пълен бекграунд или повече внимание върху някои от многото персонажи, просто откъси от минималистично нарисувани, най-различни образи, всеки поставен реалистично в собственото си особено ежедневие на ученик, малки части от повърхности, даващи фина представа за цялото, без излишни обяснителни реплики и табели, все едно влизаш в непознато училище и наблюдаваш в продължение на час. Множество силни детайли и действия с неясна сюжетна и ясна естетическа цел, които минаваха почти незабележимо заради нулевата си роля в някакво действие, но които след края на филма оставят образи, образи, образи.

Отлично постигнат ефект на проточено затишие преди уауването в края. А то не беше еднократно, започна се с едно (най-голямо, защото беше първо), после се продължи с няколко други. Образите, които до сега наблюдавахме в обикновеното им, безинтересно ежедневие, изскачаха един след друг повторно, този път в извънредна ситуация и изчезваха светкавично, по един и същ начин. Това беше хубаво. Финалът сля парчетата в едно. Той беше еднакъв почти за всички. За готиния футболист, за красивата му приятелка, за момичето, което иска да пее хубаво, за любителя фотограф, за трите най-добри приятелки, които след ядене повръщат заедно в тоалетната, за непривлекателното момиче, което не иска да носи шорти по време на физическо, за Бени (историята на Бени беше ужасно добра), за всички от дискусионния клуб, за директора.

Килър филм. И пак не разбрах защо се казва така.

In Search of a Midnight Kiss (2007)

Хъх, този беше пичът от клипа на A Movie Script Ending. И направи страхотна игра. Скуут Макнеъри. И Джейкъб беше свежо изигран... от, ммм, Брайън Макгуайър. Женският образ пак ми беше малко безразборно написан, но пък беше интересен, непредвидим и мисля, че Сара Симъндс се справи много добре с изиграването на написаното.

Гледам, че е номиниран за Джон Касаветис наградата, която пък, гледам, била за най-добър филм, заснет с по-малко от 500 000 долара. Представи си.

Кей, нещо странно видях току-що, всички клипове от филма в ютюб са черно-бели; и на страницата в айемдиби пише, че е черно-бял. А аз го гледах цветен. Беше хубав с цветове. Но е яка идея да направиш черно-бял филм с лаптопи, фотошоп, майспейс, диджей парти и онлайн срещи. Освен това беше заснет без излишни ефекти, просто изчистено следене на историята, като в стар филм. Не зная откъде се е взела тази версия, която гледах.

Сполучливите нискобюджетни инди филми са яки, защото са максимално оголени и показват как може да се направи изключително качествено произведение само с добра история, талант и визия. В този филм имаше и трите. Страшно добре написан, Алекс Холдридж, сценарист и режисьор... ъъ, ът, е вписал наглед банални теми и образи в чудесна, свежа, смешна, интелигентна, приятно романтична история. Издухан самотен тип, писател, изоставен от приятелката си, тотално зациклил, до него най-добият му приятел, щастливо влюбен, среща непозната през интернет, тя, разбира се, е високомерна и лоша, но с романтична душа, в началото съвсем не си пасват, но нали. Въпреки баналния бекграунд образите бяха написани и изиграни много увлекателно, реално и съвременно, с множество интересни детайли. Освен това им се случваха яки случки. Издивелият бивш приятел на Вивиан, Джак, й казва по телефона, отивам вкъщи да изгоря всичките ти неща, тя се панира, имам снимки на баба ми там, следва скоростна сцена, в която Вивиан и Уилсън изпреварват Джак в апартамента, обират каквото сварят и се измъкват под носа му.

Изборът на локации също беше много удачен, Уилсън и Вивиан се разхождаха из запустяла, крайна част на Ел Ей, пълна с красиви образи на сгради, заведения и улици, на които не се наблягаше изрично, но които присъстваха осезаемо през цялото време.

Гледа ми се пак.

Wild Tigers I Have Known (2006)

Този не ми беше много интересен, защото образите в него бяха плитки, историята беше ненужно проточена, тоест в проточването нямаше нещо, което да си струва гледането, главните актьори ми се струваха неестествени и някак си просто не беше вълнуващо.

Въпреки това кинематографията беше окей, онова приятно инди арт излъчване, характерно за повечето инди филми, красиви и странни кадри, образи, локации, декориране, интересни операторски и разказвачески решения, яка музика. Не бих казал, че си струваше, но ставаше.

Сексуалността като тема ми харесва, но предимно в краен и извратен вариант, какъвто тя доби едва в края на филма. Сексуалността всъщност в естеството си е извратена, изхакана и влиятелна и това е напълно в реда на нещата, но малко филми я рисуват такава, естествена и приятна за гледане. Затова в края ми беше хубаво.

Историята на момчешката сексуалност беше преплетена с витаещата опасност от лъвове (да, не тигри) в близката планина, което беше странно и яко - ужасът е най-ужасен, когато не го виждаш; но нямаше съспенс, напротив, главните герои се отнасяха към страшното напълно равнодушно.

Кам Арчър е сценарист, продуцент, режисьор и монтажист на филма. Фен съм им на такива. Направи си сам.

Paranoid Park (2007)

Беше приятен и нищо особено, но пък приятен многопосочно. Хареса ми стиловата омесеност. Имаше инди арт излъчване, главните герои бяха скейтъри, но историята не се въртеше около скейтбординга, престъплението беше главна тема, едновременно с това разглеждаше сравнително обстойно психологията и приятелските и семейни отношения в живота на Алекс.


Много хубаво беше, че арт кадрите не спряха до самия край. Замислих се как много филми разкъртват с първите си сцени, след което се уталожват или пък омръзват. Този не беше така. Нестандартните (не че разбирам от стандарт) малки инди кинематографични хрумвания се редяха едно след друго. Едно от любимите ми беше сцената, в която Алекс скъса с Дженифър. Камерата показваше единствено Дженифър, очите и устните й мърдаха, неразбиращо, изненадано, съкрушено, ядосано, но звукът беше отрязан. Вместо лоши думи, се чуваше песен. А? Нали?


Байдавей, образът на Дженифър беше много необоснован такъв, нереален и недоизпипан ми беше, за разлика от този на Алекс.


Структурата също си струва отбелязване, историята не се случваше хронологично, а на разхвърляни кръпки, някои липсваха, а някои се повтаряха. Всички те бяха свързани в писмото, което Алекс пишеше, за да се освободи от убийството, престъплението, което не може да сподели с никого. Любим мотив - писането като последно място. Контейнерът, в който изхвърляш мръсното.


Друг любим мотив - убийството, престъпление и наказание. Алекс убива (макар и инцидентно), след което убийството започва да убива Алекс. Налага се Алекс някак да убие убийството, за да прекрати мъчението, да остане жив. Убива го с писане. Убива част от себе си, излива я върху хартия, за да продължи нататък.


Действието се прекъсваше периодично от една-две минути скейт поезия. Приятното беше, че не бяха показани спец, роднимълен, шоуоф изпълнения, а просто каращи хора на фона на издухана музика.


Емили Галаш беше страшна и имам предвид плашеща. Джейк Милър изигра много як Джаред. Братът на Алекс (ммм, забравих му името) направи велика имперсонизация на Наполиън Дайнамайт (Тина, ю фат лард, ком гет сом фууд!). Гас Ван Сант се оказа режисьорът на римейка на Психо (ъм, не беше як, доколкото си спомням) и Да намериш Форестър. И на разни много други, които не съм гледал, нали.

Buffalo '66 (1998)

Не зная дали става нещо с мен или в последно време нацелвам само яки филми. Този беше прекрасен. Много ми беше хубаво как историята се разгръщаше и изясняваше през цялото време, малко по малко, и образът на Били Браун се градеше плътно и постепенно, заедно с нея, посредством малки яки детайли, основно снимки (снимка с куче, снимка на приятелка, снимка с боулинг трофей...). Самият край ме разочарова леко, не защото беше щастлив, а защото беше до известна степен предвидим за разлика от абсолютно всичко останало във филма. Първите 30-40 минути бяха със сигурност сред най-смешните кино минути в живота ми, казвам го с ясното съзнание на човек, който не си пада по кино смешки. Картините бяха изключително приятни, обожавам филми, наблъскани с преходни места, страшно красиви и смислени са ми, а Америка и Гало явно са пълни с такива, автобус, кафенета, непознати хора, мотел, боулинг зала, стриптийз бар. Не позволяват на никого да се застои. Поезията на преходността. Минаване на време. Неясни бъдещи минути. Красота.

Винсент Гало направи страхотен образ на издухан и изнервен загубеняк (написан чудесно освен това, с няколко удачни флашбека), Кристина Ричи беше великолепна, сцената с тап танца й беше поезия (не зная защо съм й фен на тази, май не съм я гледал никъде другаде... а, не, в Bastard Out of Carolina я имаше, ама за 3-4 минути само... ъъ, и в онзи клип на Моби май беше тя... бввв, гледам сега в айемдиби, и в Ледена буря верно я имаше), Анджелика Хюстън - приятна както винаги (взема да си намеря Семейство Адамс, гледам, че е и с Кристина, и с Анджелика).

М, Винсент Гало мейд ит инту май пич лист.

Mister Lonely (2007)

Да, гледа ми се странно и издухано в момента и Хармъни Корийн ми влиза супер. (Хубаво интервю с него гледах днес.)

Диего Луна (другият пич от И твойта майка също) и Саманта Мортън бяха ужасно красиви, саундтракът също, войсовърът (и в Гумо го имаше, тих, топъл и тъжен) също.

Представа си нямам как се написва подобно нещо. Хора, които имперсонизират Майкъл Джексън, Мерилин Монро, Чарли Чаплин, Ейбрахам Линкълн, Червената шапчица, Мадона, Джеймс Дийн, Папата и още, живеят в една колония.

Филмът пак, като в Гумо, е съвършено гротескен и съвършено красив и тъжен едновременно. Показва хора, красиви чешити, които знаят какво искат да бъдат. Които знаят, че не искат да бъдат себе си. Искат да са някой друг. Някой по-хубав. Някой хубав.

Тяхната история е накъсана от тази на една монахиня. Привидно двете нямат нищо общо, но на мен ми се сториха много приятно свързани с обща тема - вярата. Вярата в нещо. Вярата, че си някой. Вярата, която изпълва и спасява животи.

Любимата ми сцена е представлението в края. Страхотно красиво беше.

The Brown Bunny (2003)

Голям край. Ммм, историята имам предвид, не свирката.

Издухан мотоциклетен състезател кара вана си към Калифорния. Никакъв зачатък на история през цялото време. И мудността, и кратките издухани случки по пътя обаче неусетно оформят цялостното кафяво настроение на филма, както и сюжетната му концепция, която пък добива окончателен и ясен вид едва след края му.

Спорно е, че ако седемдесет-осемдесетте минути преди диалога в края не бяха толкова невъзможно протяжни, краят нямаше да е така ефектен. Въпреки това ми остана приятно цялостно усещане. Минималистичен, аматьорски, самобитен. Беше хубаво да си мисля как по-голямата част от сцените по всяка вероятност са заснети единствено от Винсент Гало, без абсолютно никакъв екип, само той с камерата.

Ще го запомня като хубав филм, макар че не го гледах като такъв. Мда, твърде муден ми дойде.

Клои Севини става все по-култ. Винсент Гало е режисьор, сценарист, продуцент, монтажист, оператор и главен актьор. Евала.

Gummo (1997)

Напоследък често оценявам филмите едва след края им. Ако поезията може да се дефинира така: през цялото време се случва нещо, съвършено неясно какво, а след последната буква в главата ти остава цял свят, който никога няма да забравиш, то Гумо беше стихотворение.


Изтрещян филм, наврян дълбоко-дълбоко в крайно отвратителното, наблъскан с малки парчета изящно грозно. Никакъв сюжет, никакво случване. Колаж не от истории, а от образи. Грозни хора, красиви и смислени в издуханите си, изхакани животи.


Безспорно любимият ми образ от Гумо е едно момче (ммм, не запомних името му), което в целия филм се появи общо два пъти от по около две минути време. Да пукна, ако някога съм виждал по-съвършено красиво изваян образ, написан и изигран. Беше ужасно нежен и абсолютно окей със себе си. Във втората си сцена вълшебно усмихнат, безрезервно щастлив, облечен в момичешки дрехи, той позира пред фотоапарат и е толкова безумно смислено, че се чудя как не се разплаках.


Другата ми любима сцена е в края на филма - пороен дъжд, изливащ се върху син басейн, в който две блондинки подскачат радостни и се целуват с момчето-заек. Причината отново е, че ми беше безкрайно смислено.


Ако трябва (а не трябва) да резюмирам Гумо с едно изречение, ще кажа следното: стихотворения за грозни хора, изпълнени с грозните си животи. Но генерализациите са скучни.


За повечето от актьорите това е единствен филм. Гумо е режисьорски дебют на Хармъни Корийн (сценарист на Хлапета), трети филм от актьорската кариера на Клои Севини (дебютът й - Хлапета), която е и дизайнер на костюмите.


Не разбрах защо се казва Гумо.