Всички герои в този филм бяха абсолютни лузъри, макар че лузърщината им не се натрапваше по никакъв начин в нито един момент. Живееха си издухани животи, но без драма, с ялови, нищожни опити за промяна, която сякаш идваше на много пъти, но това не променяше по никакъв начин образите. Ърни стана боксьор, загуби няколко боя, отказа се, пак започна, ожени се, ходеше на работа, роди му се дете. Били Тъли се върна на ринга и спечели първия си мач от две години. Ома пък смени три мъже в опита си да обича и да бъде обичана качествено, както е било с първия й съпруг. Тези събития естествено променяха персонажите, но промяната не беше екстериоризирана. Тя се случваше само в главата на зрителя. Независимо какво ставаше с тях, те си оставаха същите неосъзнати, неосъзнато приемащи себе си лузъри.Не може да се каже, че имаше начало, среда или край, което беше яко. Як никакъв отрязък от живота в забутан американски град. В началото на филма Били Тъли влезе в някакъв бар, седна до някаква мацка, която го погледна пияно и изрече гениалната реплика: "Ти не се ли прибираш във вас?".
Яка атмосфера също. Барове и закусвални, омесени с обширни ниви, тесни апартаменти и боксови зали. Красиви американски манджи в бели чинии - разпльокан пай, нескопосана домашна пържола със студен грах от консерва, пържени картофи с мека питка, марула и месо.
Джеф Бриджис на 23. Джон Хюстън бил някакъв култов. Не го знам. Ама при мен не е култов, след този филм поне. Въпреки великолепието на последната сцена.
Чудя се дали боксьорите намират боксьорските филми нелепи.
Няма коментари:
Публикуване на коментар