Gerry (2002)

Крайно постен сюжет и изобщо цялостна продукция (една локация, двама актьори, оскъден импровизиран диалог, нулев бекграунд за персонажите). Небързаща и силно поетична кинематография. Яка ситуация. Готини идиоти. Много приятен филм.

Badlands (1973)

Голям филм. С ужасно приятно хладно отношение към убийствата, а оттам и към живота. Никакви драми за това какво е станало. Важен е само моментът. Кит прави каквото дойде, а пък после каквото стане. Успява някак си да приспособи света към себе си, да бъде това, което му идва да бъде, и да продължи да съществува, независимо от пречките, независимо, че трябва да се крие, дали в гора, покрай река, насред пустош, в богаташка къща. Той убива хора, но не ги мрази, напротив. Пречат му от време на време и ги убива. Наричат го престъпник и той се кефи да е такъв, пък и е престъпник заради тях, защото тях убива. На това му викам да живееш извън и в рамките на хората.

Fat City (1972)

Всички герои в този филм бяха абсолютни лузъри, макар че лузърщината им не се натрапваше по никакъв начин в нито един момент. Живееха си издухани животи, но без драма, с ялови, нищожни опити за промяна, която сякаш идваше на много пъти, но това не променяше по никакъв начин образите. Ърни стана боксьор, загуби няколко боя, отказа се, пак започна, ожени се, ходеше на работа, роди му се дете. Били Тъли се върна на ринга и спечели първия си мач от две години. Ома пък смени три мъже в опита си да обича и да бъде обичана качествено, както е било с първия й съпруг. Тези събития естествено променяха персонажите, но промяната не беше екстериоризирана. Тя се случваше само в главата на зрителя. Независимо какво ставаше с тях, те си оставаха същите неосъзнати, неосъзнато приемащи себе си лузъри.

Не може да се каже, че имаше начало, среда или край, което беше яко. Як никакъв отрязък от живота в забутан американски град. В началото на филма Били Тъли влезе в някакъв бар, седна до някаква мацка, която го погледна пияно и изрече гениалната реплика: "Ти не се ли прибираш във вас?".

Яка атмосфера също. Барове и закусвални, омесени с обширни ниви, тесни апартаменти и боксови зали. Красиви американски манджи в бели чинии - разпльокан пай, нескопосана домашна пържола със студен грах от консерва, пържени картофи с мека питка, марула и месо.

Джеф Бриджис на 23. Джон Хюстън бил някакъв култов. Не го знам. Ама при мен не е култов, след този филм поне. Въпреки великолепието на последната сцена.

Чудя се дали боксьорите намират боксьорските филми нелепи.

Julien Donkey-Boy (1999)

Никой не може да направи грозното толкова красиво, истинско и грозно. Както Хармъни Корийн.

Doubt (2008)

Много тематична красота имаше в този.

Великолепни персонажи, всеки потънал в собствени морални убеждения и съмнения. Напечен, интелигентен, драматичен диалог. Интересен казус, чието неизясняване допълнително напрягаше възприемането. Превъзходен край. И онова приятно усещане, което само филмите по пиеси дават.

Як Филип Сиймор Хофман като отец Флин. Велика Ейми Адамс в ролята на покорната, невинна, мила сестра Джеймс, безспорно моят любим образ. Моментът, в който сестра Елойшъс я попита дали вярва на отец Флин и тя отговори "разбира се", беше прекрасен. 10 точки за сценарий. 1000 за игра.

Джон Патрик Шенли - автор на пиесата, сценарист и режисьор.

Synecdoche, New York (2008)

Уж не съм чел много абсурдистка драма, но каквото съм чел ми попречи да видя сценария като оригинален, както бяха за мен предните филми на Чарли Кауфман. Не че има някакво значение, но така де, има навярно, щом ми е дошло наум. Погледнат независимо, беше много силен и вдъхновяващ филм, макар в момента да не съм пределно наясно защо. Може би просто защото героите на Чарли Кауфман винаги са изключително креативни хора. Историята беше приятно изхакана, задълбаваща и издухана, поднесена много артистично. На места само смешките ми бяха насилени и несмешни, а някои дълбокомислени идеи ми бяха претенциозно дълбоки и всъщност плитки, но почти не обръщах внимание. Като цяло беше много силно преживяване, подсилено от многото красиви и яки актьори - Филип Сиймор Хофман, Саманта Мортън, Мишел Уилямс, Катрин Кийнър, Дженифър Джейсън Лий, Емили Уотсън. За филм, който чакам активно от повече от година, беше почти изненадващо приятен, Чарли Кауфман или не. Едно от най-струващите си кино изживявания напоследък. Ще го гледам още.

Чарли Кауфман в отговор на въпрос дали филмът му има политически подтекст:

I don't really talk about what the movie's about, because it's about what it's about to you. So it's hard for me to say yes or no, because then it becomes like, “Well, I was wrong, it's not that.” But if it's causing you to reflect on something or interact with the movie in a certain way that's interesting for you, then I'm gonna support it.

Wendy and Lucy (2008)

Симпатичен персонаж, симпатична актриса, симпатична игра. Симпатичен филм.

Харесах пространството на разказа - главният герой беше тръгнал от точка А към точка Б, но филмът не показа никакво движение - нито решение, нито тръгване, нито пътуване, нито фон, нито развитие. Уенди беше зациклила по неволя на непознато място. Пред нея стоеше все по-недостижима и съответно жадувана Аляска, зад нея - бившото й къщи, за което разбрахме само посредством нефункционален телефонен разговор със сестра й и нейния съпруг в момента, в който заклещването между А и Б беше неизбежно. Заклещена в неприятно никъде, между целта и напуснатия дом.

Образът на Уенди беше крайно симпатичен наистина, а въплътен в тялото на Мишел Уилямс беше абсолютно удоволствие. Уенди беше смирено и тъжно отдръпната, взаимодействаща с човешкия свят с очевидно не желание, но пък с иронична неизбежност и честотност: използва телефона и получава полезна информация от пазача на паркинга, разчита на местния кучкарник да открият единствената й близка Луси, краде храна за Луси от супермаркет, използва тоалетната на бензиностанция за сутрешна хигиена, автомобилният сервиз пък трябва да ремонтира колата й, за да може да продължи към заветната Аляска.

Уенди очевидно не е способна, дори да желае, да се справи сама с всичко, с което един нормален човек се налага да се справи. Много успешно премерен момент беше страшната й среща с бездомника през нощта. Уенди е преминала през супер, затвор, сервиз, кучкарник, няколко дни няма помен от Луси, колата й е на ремонт, налага й се да спи върху одеяло в гората, там през нощта изневиделица се появява някакъв изтрещян, който й говори, докато тя се насира от страх под одеялото си. В този момент безизходицата и хората й идват прекалено, Уенди изтичва в тоалетната, единственото мястото, казват, където човек е истински сам. Макар и тоалетна на бензиностанция тя служи като убежище, където Уенди възвръща крепкостта си.

Имаше нещо особено в атмосферата на филма, нещо мистериозно и мрачно. Не издухано, по-скоро страшно. Не съм сигурен, че мога да си обясня как точно работеше и как точно го видях и почувствах, но беше там. И беше странно приятно.